«Етиопска повест»

- 4 -

2. А когато слязоха отгоре и наближиха кораба и труповете, попаднаха на още по-необикновена гледка. Наблизо върху скала седеше девойка с невиждана хубост, същинска богиня. Лицето й беше наскърбено от това, което вижда, но излъчваше гордост и благородство. Главата й увенчаваше лавър, на рамото й висеше колчан, лявата ръка облягаше на лъка, а дясната висеше отпусната; лакътят на другата подпираше на дясното коляно, докосваше бузите с пръсти. Наведена надолу, тя впиваше поглед в някакъв младеж на земята. Той беше целият в рани и сякаш се събуждаше от дълбок сън, почти подобен на смъртта, но и в това състояние цъфтеше от мъжка хубост. Страните му, обагрени от слънцето, се кръв, блестяха още по-силно от белота. Очите хлътнали от болка, но видението на девойката теглеше към себе си и ги държеше отворени, се отделят от нея. Той събра сили и след дълбока въздишка зашепна със слаб глас:

— О, сладка моя, наистина ли си жива, и самата стана жертва на тази битка, но не можеш смъртта да се отлъчиш от мен и твоето видение и твоята душа следват моето нещастие?

— От тебе зависи — отвърна девойката — животът ми или гибелта ми. Виждаш ли това оръжие посочи меча на коленете си, — досега не посегнах към него само поради твоето дихание.

- 4 -