«Да ти се връща… в двоен размер»

- 1 -

В Ню Йорк винаги е така. На вратата ти звънват, тъкмо когато си се опънал върху кушетката за една заслужена дрямка. Ако си волеви човек, ще си кажеш: „По дяволите, моята къща е моята крепост. Всяка телеграма може да се мушне и под вратата.“ Но ако си като Еделщайн, с не особено силен характер, тогава започваш да си мислиш, че това може би е блондинката от апартамент 12С, която идва да вземе назаем бурканче лют пипер. Или даже може да е някой луд филмов продуцент, който иска да направи филм по писмата, които си пращал на майка си в Санта Моника. (Пък и защо не. Не правят ли филми по къде по-скапани сценарии?)

Но този път Еделщайн наистина реши да не отваря. Легнал върху кушетката с все още затворени очи, той извика:

— Не искам нищо.

— Искате — отвърна глас от другата страна на вратата.

— Имам всички енциклопедии, четки и тенджери, които са ми необходими — извика в отговор Еделщайн. — Каквото и да носите, аз вече го имам.

— Вижте — обади се гласът. — Аз не продавам нищо. Искам да ви дам нещо.

Еделщайн се усмихна тъжно като нюйоркчанин, който знае че ако някой му направи подарък даже от пакет истински небелязани 20-доларови банкноти, той все пак накрая ще трябва да си плати за това.

— Ако е безплатно — отвърна Еделщайн, — тогава аз съвсем не мога да си го позволя.

- 1 -