«Зидари (Драма в четири действия)»

- 6 -

Дончо. Помня. И тогаз, както и сега. Искаше, дето казват старите: да оставиш питомното, дивото да гониш.

Рада (дига рамена). Защо ти викам, търси си някоя питомна, като тебе. Да се радва на името и родът ти.

Дончо. Че тебе ще те зачерни ли моя род?

Рада Мене дивото ми тегли сърце. На питомно съм сита! Когато на Игнажден се оберем, като сегне някоя в съда да извади моя пръстен и запеят момите, аз затворя очи да видя какъв момък ще ми излезе на късмет — жив да го видя.

Дончо. Ти аслъ все със затворени очи си дириш късметя. Той пред пряга ти — ти си затваряш очите.

Рада Какви момци ми са се мяркали!

Дончо. Амй аз някога не съм ли ти се мярвал?

Рада Ти? Ха… Че откогато съм се родила, откогато се човек помня, все тебе гледам през плета. За тебе ли ще зема и по Игнажден да бълнувам.

Дончо (дига рамена). Сирака е по-преден от мен… За него пък бълнувай. От пладня ела тук на чучура да го причакваш.

Рада (с насмешка). Ами тебе ли да дойда да причаквам, бре! Че тебе виждам, когато излязваш и когато влязваш. Знам какво мислиш — какво ще ми кажеш, знам. И на чучура ли да те причаквам. За какво ми си?

Дончо (въздиша). Откогато ти се завъртя ума подир Сирака, не ти трябвам вече. Пък мене ти още по легна на сърце оттогази, Радо.

Рада (дига рамена). Да не са се свършили момите по света за тебе?

- 6 -